Съмнението в нас – пречка или трамплин за вдъхновение


Винаги съм се съмнявала в себе си, във всяко едно решение, което е трябвало да взема и за всеки един избор, който ми се е налагало да направя. Абсолютно никога не съм си вярвала, че ще избера най-доброто за себе си или пък,че ще успея. Винаги чакам провал и се подготвям за него. И същевременно знам,че това е най-грешното нещо, което мога да правя. Нима, ако самата аз не си вярвам, някой друг ще повярва в мен? Постоянно си повтарям, че съм достатъчно голяма и разумна, за да успея да преценя минусите и плюсовете от всяко решение, да помисля за последиците, които то ще донесе. Но всеки път съмнението побеждава всякакви други мисли, взема връх над всичко. Също като рак то започва бавно да се разпространява из тялото ми, тровейки душата ми и ми отнема цялата решителност, че ще се справя. Губя цялата вяра и надежда, че този път съм успяла да направя нещата точно така, както трябва – перфектно.

Но най-доброто нещо, което правя в такива ситуации, е това,че въпреки че не вярвам в себе си, никога не се отказвам, продължавам напред дори и с мисли, че някъде ще сгреша, че няма да успея, че напълно ще се проваля. Защото най-грешното нещо, което можеш да направиш, е да позволиш на съмнението и страха да те откажат от това, което искаш, и да провалят опитите ти към нещо по-добро, към успех, който можеш да постигнеш. Защото всеки човек може, стига да положи достатъчно усилия, за да го направи. В ситуациите, в които най-много се съмняваме в себе си, трябва да постъпваме най-смело и да правим крачка напред, може би малка, но сигурна стъпка. Мен например абсолютно винаги ме е страх да изразя себе си, защото мисля, че това, което искам да кажа не е правилно,  не е достатъчно добро, не си заслужава. Но не позволявам на това да ме спре, дори и обзета от ужас, че ще се проваля, смело казвам това, което мисля. И накрая изпитвам такава гордост от себе си, че не съм позволила на съмнението да ме победи. Едно на нула за мен. Много често ми се случва да съм сигурна на сто процента, че  мога да реша дадената задача, но самият страх да изляза пред погледите на всички ме ужасява, но отново започвам да се окуражавам и да си повтарям, че единствено ще загубя аз, ако не изляза и не покажа какво умея.И го правя и не съжалявам после. Понякога в страха да не успеем, ние губим като цяло шанса да  успеем. Наистина не винаги ще се справяме и ще успяваме, но тази перспектива звучи по-добре от това постоянно да си задаваме въпроса какво би било сега, ако тогава бях направил това.

Още от съвсем малка живея в съжителство със съмнението, което отказва да ме остави да дишам свободно и спокойно да избирам, решавам, живея. Винаги, когато искам да си повярвам, то нашепва в ухото ми, че все нещо няма да бъде така, както трябва. И доста пъти ме е спирало да направя нещо, което желая, за което съм мечтала с цялото си сърце. И е нямало ден, в който да си спомня за това и да не съжалявам, че съм позволила на самата себе си да ме провали. Защото съмнението сме самите ние, то е в главата ни и ние единствено можем да го контролираме. Позволим ли си да бъдем негови роби,то цял живот  ще ни ръководи. В XXI век, когато най-накрая имаме свободата, за които предците ни са мечтали с цялото си същество и за която са дали живота си, ние отново сме роби на социалните мрежи, на другите, на самите себе си. Свободни сме, а целите сме във вериги. А съмнението е верига, която стяга ръцете и врата ни. Пречи ни да покажем наистина на какво сме способни и наистина какви сме, какви са нашите идеали, мечти, вярвания, разбирания.

Понякога ни се случват неща, които ни карат да губим почвата от под краката си, рушат живота ни, чупят парчета от нас. В тези моменти съмнението става още по-силно, неговите мащаби се увеличават. Точно, когато имаме нужда повече от всичко да вярваме в себе си и способностите си, нашата вяра започва да избледнява, да се размива и да прозира. Решаваме, че всичко е свършило и краят е настъпил, но в действителност просто части от живота ни не са издържали под напора на тежестта и са се разрушили. Чакат търпеливо ние да съберем сили, за да ги построим наново, може би този път много по-добре. Ние сами ковем съдбата си чрез много сълзи и действия, а за да го направим добре трябва да имаме доверие на себе си и вяра в себе си. Понякога нещата, които трябва да направим, изглеждат прекалено трудни, напълно извън силите ни. И това ни отказва, казваме си, че няма да се справим и го зарязваме. Но това, което трябва да разберем, е, че често има хиляди причини да не направим нещо и само една-единствена, за да го сторим. Но тя е напълно достатъчна. Би било наистина тъжно един ден да съжаляваме за пропуснатите неща, понеже всичко, което вършим, ни учи на нещо и ни помага в израстването ни. И всяко едно нещо е решаващо за бъдещето ни.

Понякога, за определени хора, най-голямата битка, която трябва да водят през живота си, е тази със съмнението, със страха, с неувереността. Дори и да не искат, тези неща са просто част от тях и те не успяват да избягат от хватката им. И за точно тези хора най-доброто нещо, което трябва да направим, е да повярваме в тях и да им помагаме да се справят със съмнението, което таят към себе си. Те имат нужда някой да им покаже, че могат, че наистина струват и успяват да вдъхновяват. А най-доброто нещо, което можем да направим ние, е да свалим маските и да покажем, че и ние имаме своите страхове, имаме своите моменти на съмнение и неувереност, моменти, които ни пречупват, плашат, дори ужасяват. Не е нужно винаги да се преструваме на силни и недосегаеми, нека просто бъдем истински. Достатъчно дълго време маските скриват истинската ни същност, достатъчно дълго се страхуваме да покажем истинското си аз на околните. Мисля, че е време това да спре, вече модата на измислената идентичност не измина ли?


И нека не забравяме, че един от най-важните уроци, които трябва да научим, е този,че  когато се чувстваме най-неуверени и уязвими, трябва да правим най-големи крачки напред, защото ако постоянно се крием, няма да си помогнем, а само ще задълбочим проблема. Няма лошо в това да грешим, именно грешките са най-добрите учители, които притежаваме.А да се изправим срещу страховете си е най-голямата ни победа. Да гледаме страха в очите и да не позволим той да ни откаже, е впечатляващо. Нека просто всички ние  да започнем да правим това, от което най-много ни е страх, но истински желаем. Нека вдъхновяваме. 

Нефизе Махмудова - 17 години, участник в конкурса ни за онлайн съдържание "Важните житейски теми през очите на децата и младите хора", възрастова група 3

Няма коментари:

Публикуване на коментар